ЛЕГЕНДИ ЗА ХИСАРЯ

Началото

Потънал в скръб велик император. Траур потулил белокаменния му замък. В безнадеждни гърчове, на смъртен одър ридаела красива императрица. Незнайна болест отброявала последните й дни. Куриери, вестоносци и оракули шетали по необятната земя и търсели лечители. Никаква вест, никаква утеха. Повехнал трак, узнал за скръбта на великия владетел, отишъл сам в двореца. Лисичи калпак потулял главата чак до ушите, а изтъркан плащ прикривал мършавите му рамене. Въвели го при болната. Той повдигнал леко клепачите й, притиснал с длан под жлъчката и peв изпълнил двореца. Копиеносците се възправили, но болната им господарка едвам вдигнала ръка за пощада. Тя се отпуснала в дълбок сън. Чак тогава тракът се обърнал към императора: — Има цяр, само един... Още сега тръгнете все на изток, докато стигнете реката Хеброс. Един ден път на север от нея ще найдете топли извори. Нека се къпе в тях и пие от водата им! — Каква да е наградата ти? — запитал императорът. — Никаква. Едно само искам — живейте в мир с братята ми там! И чудото станало. Императрицата започнала да се къпе в топлата вода и да пие от нея така, както бе казал старецът. Тя възвърнала съня си, после дошло и здравето. Магия сякаш обвързала императора за този край. И той изградил там хубав и богат град, който сетне нарекли Аугусте. Всичко имало в него: и за разкошния живот на богатите, и за развратните им нощи. Едно само не постигнали римляните — мир с траките, отседнали преди тях край изворите. А не могли да нарушат клетвата, дадена от императора на стария знахар. - Ние сме стопани на тези земи – отвръщали винаги траките – идвайте тук, когато болест Ви гони, бъдете ни гости, а не господари...

Момина сълза

Управител на Хисаря бил закоравелият Хасан бей, комуто и аллах не можел да изчисли зулумите. Вечно обикалял из съседните села, възседнал породист кон, не за данъци и грабежи, а да съзре някоя хубавица, която да запълни мястото на по-старите в харема му. Затова жените се криели от погледа му, когато узнавали за неговото идване. Само едно момиче през тези години успяло да се укрие от нечестивия му поглед и станало чудно хубава мома. Гордеели се с нея роднините, но една тежест притискала сърцата на селяните — да не би проклетият Хасан бей да я открие. И се случило най-лошото. Съзрял я турчинът, и още на другия ден изпратил гавазите си да я доведат в харема му. Цяло село се изпроводило да моли за милост, много сълзи и много плач придружили пътя й дотам. Но нищо не могло да охлади коравата душа на управника. Още no-кораво било сърцето на младата българка. Тя се простила от живота, но за вярата си решила да се държи докрай. Какво ли не правел Хасан бей, за да я предразположи към себе си. Давал й обещания, каквито на друга жена не бил давал. Дарил й дрехи от сърма и коприна, в краката й стояли нанизи от злато и сребро. Но... нищо не помагало. Тя продължавала да не го забелязва, защото умът и душата й принадлежали на изгората, останал в селото. Тогава турчинът решил да си отмъсти така, както никой дотогава. Поканил знатни турци от Филибето и устроил пищен обед. Когато гостите преяли и препили, домакинът заповядал да съб лекат гяурката гола, да намажат тялото й с гюлово масло и така да излезе и разнесе тавата със сладкишите. Тези, които я познавали в харема и не веднъж виждали до къде отива гордостта й, помислили, че тя няма да изпълни волята на господаря. Очаква ли no-скоро да се хвърли от високия чардак, отколкото гола и унизена да поднесе на гостите сладкишите. Но младата българка излязла с дебелата бакърена тава върху главата си. Срамът отстъпил място на голямата й злоба, защото това, което била замислила, трябвало да се извърши. Тя се приближила до Хасан бей спокойна, дори малко усмихната. Душата на стария турчин се поотпуснала! — Най-сетне!... Благодаря ти, аллах!... — Най-сетне... — повторил той и засукал дебелите си мустаци. — Дойде й умът в главата!... Всички турци, станали от местата си и онемели от ненагледната хубост на моминското тяло. започнали да цъкат. Беят се унесъл в сладострастните си мисли за настъпващата нощ... Когато българката дошла до него, тя издигнала още no-високо тежката тава и с всичка сила я стоварила върху голото му теме. Докато се развикали и разтюхкали гостите, Хасан бей заминал при аллаха. — Да получи най-жестоката смърт! — решили в конака. Една привечер в крепостта станало невероятно зрелище. Още предишния ден заптиетата издигнали висока камара със сухи дърва, а по средата й побили кол. Там докарали българката, за да бъде изгорена жива. Насъбрало се мало и голямо. Преди да я завържат за гредата, турците я съблекли гола, намазали тялото й вместо с гюлова вода с катран и я подпалили. Не се чул нито вик, нито стон. След малко всички, които гледали, онемели. Две бистри сълзи паднали от моминските очи и тозчаз изпод краката й бликнал топъл извор. Тя бавно, бавно се потопила в него. Оттогава този извор получил името Момина сълза. Много години се търкулнали, но легендата за момата не отшумяла, защото тя била свързана с извора, който не пресъхнал.

Топлица – първото българско име на града

Когато българите притиснали каменните стени, ромеите се били залостили здраво вътре и не пропускали птичка да прехвръкне. Те пресушили каналите, които извеждали топлата вода извън крепостта и лагерът на българския хан останал без вода. Това затруднявало войската му през студените дни. Една привечер при българите дошла млада славянка, красива и стройна, със стомна на рамо. Попитали я какво търси при тях, а тя отвърнала, че им носи топла вода, и че ще им разкаже за тайните входове на крепостта. Като пили от водата, нападателите почувствували чудодейната й сила, защото тя ги правела бодри и нощите минавали неусетно. Това тя правела всяка вечер. При всяко нейно появяване те викали отдалече: "Топлица!... Топлица..." Славянката не разбирала езика им, но се досещала, че искат топла вода. Една вечер тя ги свързала с първите хора на своето племе и заранта, преди да изгрее слънцето, българите атакували крепостта. Когато я превзели, славянката грабнала дългия прът с конска опашка, изкачила се като коза на най-високото място и завикала с все сила: — От днес нататък градът ще се нарича Топлица! ... От този ден, вече с ново име, градът останал завинаги българска твърдина.